Великолепна притча! Тя е толкова обикновена житейска история, че едва ли има какво толкова да се обсъжда!
Отново срещаме бащата и двамата му синове. Отново единият е Непослушен, а другият – Послушен. Отново по-големият син напуска дома на баща си. При това, той е именно по-големият му син – този, комуто се полага да наследи своя баща. Нему се пада да наследи дълга, отговорността, властта, славата и богатвството на рода си. Т.е. да наследи ЗАВЕТА НА БАЩА СИ. Но точно този син САМ моли баща си да раздели имота си между него и брат му, за да може да си вземе своя дял и да тръгне по света да си дири късмета. Още по-странно е това, че бащата се съгласява. Странно е, защото в живота обикновено като че ли не става така.
По-нататък притчата разказва, че големият син така и не успява да увеличи своя имотен дял и даже го пропилява. Той стига до съвсем окаяно положение и едва тогава си спомня, че дори и така той все още може нещо да направи. Притчата не премълчава точно колко окаяно е станало положението на този човек – дори свинята е по-добре от него. С други думи, той вече е изгубил почти всичко човешко в себе си. Само едно нещо той не е успял да изгуби – НАДЕЖДАТА. Благодарение на нея, той тръгва по обратния път към къщи. При това, той съвсем не е сигурен, че ще бъде приет, че ще му бъде простено. Не може да е сигурен! И въпреки това решава да се върне. Самата притча разказва, че той няма намерение да иска от баща си повече от това – да бъде последният слуга в този дом. Според самият него, да получи това от баща си, би било повече, отколкото заслужава.
Притчата продължава и разказвачът ни прави свидетели на следващото неочаквано развитие в историята – синът все още не е стигнал до къщният си праг, когато баща му отдалеч го съглежда. Защо да е странно това? Защото бащата вече е ИЗГУБИЛ НАДЕЖДА, че някога отново ще види сина си. Този момент е наистина ключов за цялата история. По отношение на Надеждата, синът и бащата са противоположни персонажи в притчата. Когато значението на този „ключ” се погледне под определен ъгъл, с основание може да се каже, че синът ТРЯБВА да изразходва половината от бащиният си имот (но то е ВСИЧКО, което той има, което му се полага), за да разбере, че има в себе си нещо, което не се измерва в количество – неумиращата своя Надежда. От своя страна пък, бащата вече не се надява. Че е така, става ясно и от това, че той ВЕЧЕ е завещал на послушният си син не само половината от имота си такъв, какъвто той е бил при заминаването на другия му син, но и всичко събрано след това. И ВЪПРЕКИ ТОВА бащата отдалече съглежда този, който той вече е „отписал”. Защо? Повествованието съвсем ясно ни дава да разберем, че бащата е имал готово решение за това как да посрещне Непослушния си син, ако той ВСЕ ПАК се завърне – СЪВСЕМ НЕ ТАКА. Откъде личи това? От поведението на по-малкия син. Този баща не само не е разточителен в раздаването на похвали и награди, но дори ЗАСЛУЖЕНОТО признание подминава сякаш с безразличие. Този баща знае, че най-голямата награда е човек да си бъде в бащината къща. Това и казва той на послушния си син – „всичко тук е твое!”. Т.е. то ВЕЧЕ е твое, докато аз още съм жив. С други думи, бащата не само не възнаграждава ИЗРИЧНО послушния си син, но ВЗЕМА ОТ НЕГОВОТО, БЕЗ ДА ГО ПИТА, за да даде на Завръщащия се.
След всичко това, тази иначе съвсем ОБИКНОВЕНА история подсказва, че в нея е скрита някава невидима „с просто око” поука. Нещо в облика на Завръщащият се непременно е преобърнало бащиното му сърце така, че той е бил съвсем сигурен какво точно трябва да направи, още преди да е чул какво ще му каже Завърналият се. И какво прави той? Дава пир - такова разточителство?! Но най-невероятното е, че той заколва НАЙ-УГОЕНОТО СИ ТЕЛЕ. Не знам за вас, но но на мен това действие много ми напомня на жертвоприношение – най-доброто се полага на Господ. Макар и в загатнат вид, притчата все пак не премълчава, че Послушният син се сърди най-вече заради това теле. Баща му никога не му е отдавал ТАКОВА признание.
А сега, настройте своята чувствителност, за да видим как тя може да ни помогне да извадим на светло скритата поука.
Както казах по-горе, най-големият син наследява бащата. Наследява неговия ЗАВЕТ. Заветът на този баща е ясен: НАЙ-НАДЕЖДНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ЧОВЕКА Е ТОВА, В КОЕТО ТОЙ СИ Е У ДОМА. Домът е Завета на бащата. Цялото Добро човек може да има само у дома си. И там да го умножава.
Но Господ НЕ Е съвсем съгласен с него. Във външният вид на Завръщащият се наистина няма нищо особено – освен, че той вече не е толкова млад, толкова смел и толкова буен, а е остарял, грохнал и е изпосталял. Само ДУХЪТ МУ си е същия. От него той не е изгубил нищо. Именно духът на Завръщащият се привлича погледа на бащата още от далече. С целият си несломим дух Блудният син се стреми към дома си. Духът му ВЕЧЕ е пристигнал и него най-напед усеща бащата.
И бащата разбира, че Господ му сочи ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА ЗАВЕТА: да си бъдеш в къщи е добре, но КОЛКО ПО-ДОБРЕ Е да съумееш да изминеш обратния път към Дома!
За бащата този миг е ОТКРОВЕНИЕ! Колкото голям и поддържан да е имота му, самият той не е по-добре от свинете, защото е допуснал Надеждата му да умре. Надеждата, че ще дочака да види отново по-големия си син. А ето – този негов син не е допуснал това! И бащата посреща Непослушния си син така, сякаш отваря празник за самия Господ. Защото неговото собствено завръщане, от този ден започва!
Но това не е всичко! Дали Послушният син ще разбере какво става пред очите му? Нима баща му не е бил „на неговото място”, когато синът му заминава? Нима бащата не се е разсърдил по същия начин на своя Господ?
„Ти, Господи, не ми ли завеща всичко твое на земята? Не рече ли, че всичко туй сега е мое? Даде ми го, за да превивам гръб от сутрин до вечер, за да го съхранявам и развивам. Даде ми и двама сина - единаствената моя Надежда, че няма да се изгубя на тази земя. А сега ми отне сина. Отне ми този, който трябваше да продължи да пази Твоя Завет, когато мен вече няма да ме има. Твоята дума на две не става, но как да съхраня вярата си в теб ЦЯЛА, щом като градината на Надеждата ми беше разделена и посевът в едната нива ще загине!...
Всеки знае какво е „безизходна ситуация”. Изход няма. И е така, наистина. Въпреки, че Вратата винаги съществува. На нея обаче, стой надпис „ВХОД”. Когато няма Изход (напред), има Вход (назад). Няма как да е иначе, щом някога си минал през тази Врата, а сега си стигнал края на възможния за теб път напред.
Кога умира Надеждата? Тя умира тогава, когато няма вече с какво да се разделиш, въпреки че може и да не си раздал всичко, което имаш, за да постигнеш най-скъпото – това, което иска Сърцето ти. Това, с което не можеш да се разделиш, то ти е дадено, за да го пазиш и умножаваш. Ако се грижиш добре за него, дори и да изгубиш Надеждата си, може време да мине, но ще дочакаш своето Откровение. Надеждата умира, когато достигнеш Прага. След Прага няма Надежда и тогава, както се казва, всичко е в божиите ръце. Така е – с духът си човек може да понесе толкова, колкто може – до Прага. Ако човек иска никога да не губи Надеждата си, нека да се простира според чергата си, да не иска невъзможни неща. Въпреки това, човек винаги се стреми отвъд Прага на възможностите си – там, където Надеждата умира, където се раждат страданието, болката и отчаянието. Но щом човек недоволства от това, че не е щастлив, значи още не е изпивал до дъно чашата на отчаянието. Комуто това се е случвало обаче, той знае какво е Вярата и в какво вярва – в Благо-родството на онази незнайна сила отвъд Прага, която може да сбъдне дори невъзможните на глед желания, заради които Сърцето тегли човека да напуска бащината къща, в търсене ... кой знае на какво. От това обаче, материята на желанието се променя. Когато бащата от притчата се е отчаял, че отново някога ще види Непослушния си син, силата отвъд Прага продължава да е с двамата и да ги свързва така, че рано или късно те отново да се намерят. Стане ли така, човекът знае, че само си е мислил, че познава Любовта. Че познава това, което е тя като преобразувател на невъзможното във възможно. Познае ли щастието, човек вече има само едно желание – да става все по-подобен на силата зад Прага, защото само така ще може да познае Любовта. Затова, човек отново и отново се устремява с духа си отвъд Прага, надява се, после се отчайва, а когато се примири, ненадейно бива ощастливен. Така човек се познава в нарастващата своя сила и в него отново възниква ново, още по-дръзко желание. Той се протяга с духа си още по-далеч зад Прага. Това, което го крепи, е растящата му вяра. Пътят до щастието е все по-нелесен, но с нарастването на вярата му, той все по-добре се справя и от съзнанието за това, на душата му е все по-леко. Стига се до положение, в което дори когато страда, човек всъщност е щастлив – не защото е мазохист, а защото знае, че е усвоил и усвоява сила, която няма да го предаде. Тогава, човек във все по-малка степен се нуждае от някакво конкретно щастие, защото самата негова сила става все по-щастлива. Но човекът знае и това, че тези, които идват след него се нуждаят от конкретното щастие и затова човекът просто им го дава. Това, което преди човек би поискал а себе си, сега той го има, но спокойно може да се раздели с него, защото знае, че това с нищо няма да намали щастието му, че с нищо не се ощетява, че той не се лишава. Колкото по-щастлив става човек, толкова повече има, за да дава, защото се променя и материята на самото щастие. То прераства в естествено великодушие и благородство. Човек вече не се спъва в себе си, претегляйки какво и колко дава и получава. Човек просто е станал способен в любовта. Той я познава – тя му дава.
Защото Прагът съществува, това, което ИЗБЕРЕШ, остава с теб, щеш не щеш – и по-добре е навреме да го разбереш. Ако се „изметнеш”, повличаш още един цял цикъл от развитие, който докато не се изпълни, Изборът ти не може да бъде зачетен. Но дори и тогава, силата отвъд Прага удържа звената на веригата на развитието така, че тя да не се прекъсне.
Защото Прагът съществува, това, което НЕ ИЗБЕРЕШ, него ти също не си го изгубил навеки. Понеже е така, съществува „случайността”. Тя преобразува умноженото така, че Прагът се отдалечава. Домът става все по-голям, но и силата на човекът нараства пропорционално с отдалечаването на Прага. Колкото повече страдаш, без да предваш това, което съхраняваш, толкова по-щастлив ще си накрая. Но ти ДОРИ не страдаш вече! Че е така, твоята ПАМЕТ е свидетел. Затова съществува ЗАВЕТЪТ! Надеждата умира и не умира– Вярата се ражда и се увеличава – Любовта те намира и те събира – от Бащината къща тръгваш и там се прибираш. Заветът ще го има докато Прагът съществува, докато Вселената се разширява – до там до където ДУХЪТ ЧОВЕШКИ не се уморява да пътува!
П.П. В тази статия се разглеждат Принципи, Закони, Идеи на Мирозданието и смисълът не претендира да има нещо особено общо с религите, идеологиите, доктрините и т.н.
