Направете си някой път този експеримент: още щом се събудите, напомнете си, че днес ще броите колко пъти ще споменете на глас или на ум думичката „трябва”. Ще се изненадате!
-Какво имам да върша днес? Това, това, а да и онова... Ой! Щях да забравя, че днес ТРЯБВА да внимавам колко пъти... ооопс, стоп!!! Първи път! Тюх да му се не види! Май ще е по-трудно, отколкото мислех!
Е,да! Това е то... Животът ни е едно постоянно „трябва”!
-Трябва да внимавам, да не забравям, да си дам малко зор, да свърша какво ли не, да ... - и така нататаък, няма край!
Толкова сме свикнали с това „трябва” и до такава степен сме го приели в себе си, че никога всъщност не му обръщаме внимание, не знаем как то манипулира живота ни, как ни обсебва, как ни се ... присмива!
Какво толкова ни „трябва”?
Ако имаме нужда да сме нахранени, нима няма да бъдем сити? Ако останем ненахранени, нима не можем и така да бъдем сити? Не и докато „трябва”!
Ако имаме нужда от светлина, топлина, вода, любов, радост, отплата, доверие... – към всичко това има само едно препятствие и то е „трябва”! Живеем в изкуствен свят и в него безспирно преследваме какви ли не неща! Мине не мине време обаче, огледаме се назад и си викаме: „и защо ми беше всичко това?”... Обаче отново продължаваме! Няма как, животът ни притиска!
Но дали беше така в детството ни, а?... Тогава светът си е бил същият както и сега. Имахме ли грижи? Имали сме само много, много въпроси! На всички тях ли си отговорихме? И защо така? Нека аз да отговоря! Докато бяхме деца, светът не ни плашеше, не беше по-голям от нас, ние го посрещахме спокойно, като една безкрайна и интересна загадка! Докато бяхме деца, искахме да имаме не разни неща от света, а целият този свят! И то непременно! Целият! Докато бяхме деца, светът ни беше по мярка – порастнахме и той се разрастна страховито, толкова, че решихме да го изследваме парче по парче!... Горкият доктор Франкенщайн!...
Какво би било, ако забравим всички „трябва”? Възмущение ли долавям в залата?!...Толкова по-добре! Така и ... ТРЯБВА! Че как иначе да ви го река?... Защото кой, кога и защо ви е омагьосал да вярвате, че сте длъжни в каквото и да било някому, на нещо или на ... нищото?!... Искате да постигнете мечтите си, но ...НЕ ТРЯБВА! Ако „трябва” да постигнете мечтите си, сменете планетата, моля! На тази планета имаме един единствен истински убиец и той е с името „трябва”! Преувеличавам?!... Ако така мислите, почакайте да дойдете до последния си час! Тогава всичко във вас ще крещи „ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ ”, но и тогава ще си го знаете – че ТРЯБВА да се умира!... Цял живот убиецът ви е преследвал и най-после ви е достигнал! Което, налага се, да признаете е необикновен абсурд, защото по идея поне, всички ваши „трябва” са все в името на живота!...
Всичко, което излъчваме по силата на виталната си воля, то Е нашата постоянна и спонтанна МОЛИТВА! Молитвата е чувство! Тя е чувството ни за живота, нашата нагласа към него! Всеки път, когато кажем или си помислим това „трябва”, отричаме силата на живота и не можем тогава да бъдем жизнеспособни. Колкото по-нежизнеспособни ставаме, толкова по-често ще се заставяме с някое „трябва”. Жовотът ни се превръща в самонасилие... Чувстваме се уязвими и заплашени... Страдаме, защото се чувстваме притиснати от хиляди условности... Правим всичко да изглежда много сложно... Постоянно търсим „нещото”, което няма след ден, два да се превърне в поредното „нищо”... Оставаме разочаровани, но продължаваме да се надяваме и затова отново и отново настояваме, че ни ТРЯБВА еди какво си ... Ужасно много ни ТРЯБВА!... На живот и смърт ни ТРЯБВА!... И това, ако е жовот!?... Пролича повече на карцер! Но в какво сме виновни???...
Затова, за пореден път ви питам:
КОЙ, КОГА И ЗАЩО ВИ ОМАГЬОСА ДА ВЯРВАТЕ, ЧЕ ... ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗВЪЗМЕЗДЕН ДАР, С КОЙТО ИМАТЕ ПЪЛНОТО ПРАВО ДА ... ОБИЧАТЕ?!...
Именно! Не „трябва” да обичате! Не „трябва” да сте добри! Не „трябва” да сте отговорни! Не „трябва” да се развивате! Не „трябва” да вярвате! Не „трябва” да можете! Не „трябва” да се доказвате! Не „трябва”, не „трябва”, не „трябва”, не „трябва”, не „трябва” ... НЕ ТРЯБВА!!!
КАКВО ОСТАНА?... Остава ни целият този магичен и загадъчен свят, който едва помирисахме в детството си, а после някой ни омагьоса да вярваме, че ... сме порастнали ... повече от света!... Толкова, че да не можем да го имаме целият винаги в шепата си!...
А светът постоянно и все още ни нашепва:
ЖИВОТЪТ Е ИГРА ЗА ПОРАСТНАЛИ ДЕЦА, КОИТО НЕ СА СЕ ОТУЧИЛИ ДА МЕЧТАЯТ!...
Животът НЕ ТРЯБВА да бъде друго! Но той МОЖЕ да бъде всичко това, стига само ДА ПОИСКАМЕ!
И да не забравя: утре сутринта НЕ ТРЯБВА да си напомняте да внимавате с това „трябва”!
ПРОСТО ГО ЗАБРАВЕТЕ!!!
Т. Николова
